Telerik Academy

Никога не е късно да започнеш отначало

От: User Not Found | 02 август 2013

 Искаме да завършим страхотната поредица от истории на наши курсисти с вълнуващия разказ на Румен Тонев. Румен е на 35 години, има прекрасен син, добра работа и сам се грижи за своето семейство. В търсене на истинско удовлетворение от работата той решава да последва мечтата си да стане софтуерен инженер, което го отвежда в Академията на Телерик.

“Често срещано явление е да се „пуснеш по течението”. Особено когато минеш 30. Захванеш някаква работа, заплатата почти стига за основното, удовлетворение не търсиш, ходиш от 8 до 5 и чакаш с нетърпение уикенда. Ами как иначе - вече си родител, носиш отговорност и за много други неща. Свеждаш рисковете до минимум и просто оцеляваш... И така ден след ден. 

Понякога се събуждаш с едно странно чувство и реторичния въпрос „Ами ако…”. Ами ако бях се насочил към баскетбола или към актьорска кариера, а как обожавах химията като малък - колко пъти вдигах апартамента на нашите във въздуха. Някои от нас все още помнят тръпката от първата решена задача със звездичка по математика или пък такава от олимпиада. Малко са нещата, които карат човек да се чувства специален, но това позабравено чувство отново оживя в мен близо 15 години по-късно.

Имах нужда от промяна, от нещо, което да счупи стереотипа, нещо което да ми доставя удоволствие сега и за в бъдеще. Нова страст, която да ме държи буден, свеждайки съня до 4-5 часа. Вдъхновение, което да ме кара да пиша отново стихове, както тогава, когато бях на 15 и целият живот беше пред мен.

Всичко започна на връх Нова година (2012), когато мой приятел ми подари книгата на Светлин Наков и колектив ”Въведение в програмирането с Java”. Малко по-късно  разбрах и за Академията. Своето висше образование завърших през 2010, в специалност “Приложна математика” в СУ, учих малко програмиране, но тогава за съжаление бях по-зает да обръщам внимание на възможно по-голям брой колежки, отколкото да се възползвам максимално от образованието, което ми предлагаха. Нямах път, нито посока.

Но през юни миналата година в съзнанието ми започна да се прокрадва мисълта за едно предизвикателство – Академията на Телерик, което щеше да бъде трудно (дори нямах идея колко). Налага се почти самичък да гледам тригодишния си син, ходя на целодневен работен ден, като със заплатата си издържам освен себе си, своето дете, помагам и на родителите си. Не виждах как ще намирам споменатите от Светлин Наков на уводната лекция часове, в които да се обучавам.

За щастие намерих в себе си искрица останала дързост и се хвърлих смело напред, защото имах нова мечта - да стана софтуерен инженер!

 За моя приятна изненада предизвикателството надмина очакванията ми. За мен Академията и времето, свързано с нея, се превърнаха в един оазис. Оазис - далеч от посредствеността. Перфектна среда, лишена от капчица субективизъм - добър си, помагаш на другите, значи вървиш напред. Аз вярвам в чудеса! Вече е юли и още съм в Академията, а почти всички изпити взех с отличие, но това е само началото на началото. Всяко едно предизвикателство, всяка една решена задача ме прави по-добър, по-уверен и по-настървен.

Няколко думи за хората. За мен е удоволствие всяка секунда, прекарана в Академията - комуникацията с хората, отборните проекти. Чувствам, че съм попаднал на точното място, с точните хора. За лекторите едва ли мога да ви изненадам с нещо ново, но по-скоро ги оприличавам на една моя любима учителка по физика. Тя обичаше да казва така: ”Аз не мога да Ви науча насила на физика, но мога да ви науча как да обичате това, което правите.” Страстта и себеотрицанието, което виждам в тези хора, е едно прекрасно допълнение към цялата картина, част от хармонията, в която освен да преоткрие себе си, човек се учи на дисциплина, на това да цени времето, да цени себе си, и да побеждава бавно и сигурно - с много на брой малки победи.

В свободното си време се отдавам изцяло на сина ми - малкия Никола, а през останалото преследвам мечтата си в Академията. Нали знаете кога времето минава неусетно – тогава, когато работата носи наслада. Моето време от септември насам лети неусетно. Да, почти не спя, рядко се виждам с приятели, но целта оправдава средствата и жертвите. И то не заради първото място, евентуалната работа и добро заплащане, а заради факта, че сега, когато се обърна назад, не съжалявам за нито един ден, а преди съжалявах за години.

Една позабравено чувство за страст се разпали в мен и ми дава криле.
Криле-защото мечтите не се преследват пеша.
Безкраен хоризонт, по-далеч и от там където въображението спира- за да има място и за най-големите предизвикателства и най-смелите мечти и
Слънце,което да събужда усмивката, когато е най-трудно и умората е най-силна.
Това е за мен Академията.“